Неразбраната душа на една соц-прадавачка (по душа)

Пия си кафето и ми се иска да напиша нещо смислено и дълбокомислено, и като че ли имаше нещо интересно, което ми хрумна, но явно е изветряло, така че ще пиша за така любимите ми соц по душа продавачки.

Не обичам особено лятото – горещо е, потя се, излизам само сутрин и вечер и все дишам като грухтел пред смъртен одър. Та в един такъв светъл летен ден се прибирам отнякъде и решавам да си купя сладолед. Какво решение само! Обичам да си купувам сладолед PEN, който си е чиста проба замръзнал лед и на магазина до нас е на цена 50 стотинки. Отивам аз. Посочвам сладоледа на човека и му давам точно, само че на стотинки (не помня вече колко бяха жълтите, но 1/2 от сумата примерно). Той ме изглежда на кръв, аз му пожелавам лек ден, което е последвано от МЪЛЧАНИЕ. Така тенденциозното МЪЛЧАНИЕ, за назидание („мълчание за назидание“ – има рима), което е иначе така характерния и познат ни похват сред продавачите. Преживявам го някак. За това естествено ми помага сладоледа. Така потискам чувствата си със захар просто. Трудно беше.

На другия ден. Пак така изпотЯна сА прибирам и решавам да си купя сладолед от друго място. Пак за 50 стотинки. Ванилов в кутийка. Този път обаче нямам точно. Усещате напрежението. Да. И аз го усещам всеки път, когато имам малка сума за плащане и по-едри пари. Хичкок ряпа да яде с неговата жена, която се къпе зад завесата, докато убиеца и дебне да се изплакне добре, че да не му се лъзга, докато я души. Той просто не е знаел, какво е напрежение. Та! Посочвам и сладоледа, тя ми го подава, аз го държа в ръцете си с трепет. Предвкусваща наближаващото темпериране в организма си. И в този момент вадя (трън-трън-трън мелодийката на наближаващия убиец към завесата) 50 лева (писък). Продавачката ме поглежда и в потрес възкликна с обида „50 лева за 50 стотинки ?! НЕ!“ и ми взе сладоледа от ръцете, при което аз се направих, че не съм я чула (за да не се развикам) и тръгнах с решението никога да не пазарувам от там. Толкова е просто.

Това не е края на историята.

Онзи ден отивам до ксерокса. Ксерокопирам 10-тина страници и си взимам лепило. Давам и 10 лева и тя с облекчение (намерила съм златната среда явно) и малко заговорнически с привкус на изстрадала душа даже ми съобщава:
– Охх, като ми дойдат с едри пари за нещо малко и ги връщам.
– На мен са ми отказвали сладолед за 50 ст. заради 50 лв. и повече няма да стъпя в този магазин.
– Аз имам по-фрапиращ случай! Една сутрин ми идва един със 100 лева за гумичка! И аз какво да направя като имам 100 лева начални пари?! За какво е тръгнал със 100 лева за гумичка?!
– Такива е имал, такива е дал, ако са истински де.
– Защо не разбират, че няма как да стане?!
– Защото има много магазини. И просто ще отиде в следващия.
– Трябва да има разбиране и от двете страни!
– Сигурно – и си тръгнах, като я оставих помръкнала, отново ненамираща разбиране и в мое лице.

Това е конкурентна среда в квартални магазини. Всеки си е с професията и работата. Това е положението. В случая аз съм потребител и ще отида там, където не ми правят въпрос, а ме обслужват възпитано. Не може да отиваш в магазина и да ти налагат да се чувстваш, все едно, че ти правят услуга. Ако някоя баба е свикнала с това отношение заради строя на младини, аз не съм. И не желая да съм толерантна. И възпитана стига.

Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s