В мрачната нощ

            Тъмната нощ бавно се спускаше по небосклона. Мъглата, бяла и гъста като мляко, обливаше клоните на дърветата, вятърът свистеше като котешки писък, а един магьосник търсеше някъде подслон.

            Натежали от дългия път, крачките му бавно отекваха в тишината, а нозете му, боси и твърди, разранени, зараснали и пак разранени, и пак зараснали, бяха забравили, що е болка. Тръгнал без път и без посока, изоставил майка и баща, той се скиташе по трънливия път на себепознанието. Косите му, мръсни и заплетени, се спускаха по кокалестите му вече рамене, накъсаната му торбичка се тътрузеше дрипава и полупразна по калния път, а плащът му се влачеше плавно, оформящ почти призрачен силует.

            Кървясалите му синьо-зелени котешки очи дълго се взираха в мъглата, но безуспешно. Луната се показваше и изчезваше, като на игра, като да се пошегува с изморения странник. Веднъж очертаваше меките форми на дърветата, друг път загатваше някоя пътека, а понякога пък силует на диво животно, което тихо наблюдава. Пълна и усмихната изпод надърпания облак, сега отново се показа, но този път посочи замък.

            Премръзналият странник се изправи пред стоманените порти. Стомахът му с надежда изкъркори. Протегна смело ръка, но след секунда внезапно я дръпна. Затвори очи и се заслуша в тишината. Вятърът бе притихнал. Ни едно клонче не издаваше звук. Отвори очи и се загледа в небето, като че ли да му даде знак.

            Луната продължаваше ту да се спотайва, ту да му се усмихва подигравателно иззад облаците. Магьосникът наблюдаваше небето с притаен дъх. Нещо не беше наред и той го усещаше. Облаците като че ли се завихряха около най-високата кула на замъка, чийто връх беше потънал в небето и не се виждаше.

            Студени мисли се завихряха и в съзнанието на магьосника: „Каква ли мрачна сила се крие зад тези порти, пред които аз изглеждам като малко дете? Огромни великани, които ще ме угоят и изядат след това? Или пък тук се крие изворът на моята сила? Ще стана мощен и непобедим, ще искам да завладея света, след което ще се отегча, защото ще съм всемогъщ, а обикновените хора ще искат смъртта ми? Май чувам нещо иззад портите… може би огромен дракон пази несметно богатство? Или пък по-лошо… принцеса, която, ако спася, ще иска да се омъжи за мен, аз ще се влюбя, родителите й няма да ме харесат, защото ще ме набедят за вещер и ще ме изгорят на клада?…”.

            Още минута-две и магьосникът СтефИн си казал „Абе аз да не съм луд?!”, подминал замъка и си продължил по пътя в мрачната нощ.

                                                                                                                                   Иии край!


Вашият коментар

Please log in using one of these methods to post your comment:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s