Музиката на Джон Уилямс

За невещите като мен Джон Уилямс е композитора на музиката от филмите Междузвездни войни, Сам в къщи, Индиана Джонс и т.н. Веднага ви изникна мелодийка, нали?

Та отидох на концерт на Софийската филхармония с диригент Максим Ешкенази на музиката на Джон Уилямс. На второто произведение стигнах до прозрението, че музиката е вечна. Последните години осъзнах, че за разлика от всички останали видове музика, които са шум, класическата музика е липса на шум. Тя те пречиства. Но снощи като наблюдавах плода на труда на всички тези хора, под контрола на Ешкенази, който е… нямам думи да се изразя!!, просто осъзнах, че музиката е вечна.

Осъзнах, че тя е двигател и съхранител на емоциите, на човечността, на културата, тя е хигиена на душата, а така пречиства и ума.

Глътка спокойствие в София

Не съм от най-тъпите (едва ли биха ме поканили в Биг Брадър), но не съм и от онзи претенциозен тип (едва ли биха ме поканили в Биг Брадър). В училище госпожата по музика се опитваше да ни научи на имената на някои класически произведения, но аз така и не ги научих. Какво да направя ?! Трудно запаметявам имена на хора, а камо ли на някоя симфония кой номер била. Харесват ми. Знам мелодията, мога да я изпея с „на-на-на“, но името ми убягва в 90 % от случаите.

След тази прелюдия за същността ми, какво исках да кажа всъщност следва.

Вчера бях особено ядосана. Не е важно защо. Та в този ден, в който не те свърта, ама хич, се отправих към площад Славейков. Последните пъти, когато се чувствам потисната, защото има такива дни, или имам време за губене, една разходка до там действа. Първите няколко пъти случайно се озовавах там и отдавах този ефект отново на случайността, но всъщност струва ми се не е така. Установих, че едно продължително ровене в книги, съпроводено с тананикане редом с цигуларите, ми действа като мента със спрайт в добрата компания на стари приятели. След това съм напълно спокойна. Препоръчвам :)!

Живот на ръба, в понеделник сутринта

В този ден (днес почивния ден), който е сумрачен, замаян си, едва си се докопал до кафето и главната ти дилема е да си обуеш ли чорапи или не, накрая се спираш на много широки хавлиени чорапи.

Та в този ден, след час и нещо най-накрая се добрах до миксера, за да си направя тесто и тъкмо си мислех, как сигурно съм единствената луда домакиня, която не се излежава до последно, когато от прозореца видях нещо още по-притеснително. Една стринка се катери по дограмата и със сетни сили 9 сутринта се опитва да премахне някакво петно от външната страна.

Вдигна си фустата, изкара си крака (без чорап) за по-добро прилепване по перваза и с пружиниращи движения заобстрелва с кърпата някакъв горен ъгъл на проклетата дограма. Действието се развива на 3-я етаж. В този момент снажни радетели на закона притеснено намаляват крачка и се втренчват в рисковия процес (не заради надигнатата фуста… или пък де да знам). Аз също се напрягам миейки чинии, но изведнъж съзирам и друг субект в тъмното зад нея. Един дядо, който я държи за другия крак. Значи да повторим – вдигната фуста, гол крак навън, гол крак вътре, един дядо го държи, пружиниране. А ние си мислим, че каскадьорите водят живот на ръба. И всичко това заради един прозорец.

Тъкмо си мислех как някои хора изперкват в почивните дни, при което аз се почувствах направо нормална, когато видях и още едно човече – малко момиченце (5-6 годишно) и то бърше този път прозореца, отварящ се навътре, но за него горния край се пада долния край на прозореца. Много сладко ми стана. Тогава се замислих и, че има и наследственост в цялата работа. Така или иначе баба му изтри след него и почистването на прозорците на ръба приключи, с което си отдъхнахме и ние зяпачите🙂 !

Как да се отървеш от глоба в градския транспорт

Возя се днес в автобуса и по едно време забелязвам две тийнейджърки (по път първия учебен ден) нещо да си шушукат и да се оглеждат като мишки в трици. Чудя се нещо момче ли гледат (какво да гледат две тийнейджърки друго), обръщам се и нищо интересно. След малко се чува в далечината „Билети и карти за проверка, моля“ и контрольора (младо момче) стига до тях:
– Билети и карти за проверка, моля.
При което те се обръщат към него с някакъв английски акцент:
– Sorry?
– Билети и карти за проверка.
– Sorry?
– Tickets, please.
– Sorry?
Следва имитация, при която си говорят на английски и контрольора ги оставя, автобуса друсва, контрольора а-ха да падне и ми се извинява възпитано.

За момент признавам и аз се замислих, дали не са чужденки и то, защото едната имаше по-особена физиономия, но пък носеше училищно сако униформа с емблемата на училището на български език. След това се чудеха дали да не слязат, но тази с по-особената физиономия беше по-нагла и останаха. След това пък за зла участ им звънна телефона и беше много трудно да имитират чуждестранност. При повторната проверка вече стояха с наведени глави, но не ги провериха и така си слязоха на тяхната си спирка.

Първосигнално се зачудих дали да не им направя забележка, защото ми е омръзнало от хитреци, а сега и две пикли да правят на глупак човек, който си върши работата не е редно, но след това реших, че не е моя работа и не ми се занимава. Пък и като ги видях навели глави след това притеснени да не ги спипат, прецених, че ще е по-възпитателно да не им се направи забележка, а сами да изпитат неудобството от ситуацията и да не я повторят. Та така де – ето начин да се отървеш от глоба в градския транспорт🙂 !

Неразбраната душа на една соц-прадавачка (по душа)

Пия си кафето и ми се иска да напиша нещо смислено и дълбокомислено, и като че ли имаше нещо интересно, което ми хрумна, но явно е изветряло, така че ще пиша за така любимите ми соц по душа продавачки.

Не обичам особено лятото – горещо е, потя се, излизам само сутрин и вечер и все дишам като грухтел пред смъртен одър. Та в един такъв светъл летен ден се прибирам отнякъде и решавам да си купя сладолед. Какво решение само! Обичам да си купувам сладолед PEN, който си е чиста проба замръзнал лед и на магазина до нас е на цена 50 стотинки. Отивам аз. Посочвам сладоледа на човека и му давам точно, само че на стотинки (не помня вече колко бяха жълтите, но 1/2 от сумата примерно). Той ме изглежда на кръв, аз му пожелавам лек ден, което е последвано от МЪЛЧАНИЕ. Така тенденциозното МЪЛЧАНИЕ, за назидание („мълчание за назидание“ – има рима), което е иначе така характерния и познат ни похват сред продавачите. Преживявам го някак. За това естествено ми помага сладоледа. Така потискам чувствата си със захар просто. Трудно беше.

На другия ден. Пак така изпотЯна сА прибирам и решавам да си купя сладолед от друго място. Пак за 50 стотинки. Ванилов в кутийка. Този път обаче нямам точно. Усещате напрежението. Да. И аз го усещам всеки път, когато имам малка сума за плащане и по-едри пари. Хичкок ряпа да яде с неговата жена, която се къпе зад завесата, докато убиеца и дебне да се изплакне добре, че да не му се лъзга, докато я души. Той просто не е знаел, какво е напрежение. Та! Посочвам и сладоледа, тя ми го подава, аз го държа в ръцете си с трепет. Предвкусваща наближаващото темпериране в организма си. И в този момент вадя (трън-трън-трън мелодийката на наближаващия убиец към завесата) 50 лева (писък). Продавачката ме поглежда и в потрес възкликна с обида „50 лева за 50 стотинки ?! НЕ!“ и ми взе сладоледа от ръцете, при което аз се направих, че не съм я чула (за да не се развикам) и тръгнах с решението никога да не пазарувам от там. Толкова е просто.

Това не е края на историята.

Онзи ден отивам до ксерокса. Ксерокопирам 10-тина страници и си взимам лепило. Давам и 10 лева и тя с облекчение (намерила съм златната среда явно) и малко заговорнически с привкус на изстрадала душа даже ми съобщава:
– Охх, като ми дойдат с едри пари за нещо малко и ги връщам.
– На мен са ми отказвали сладолед за 50 ст. заради 50 лв. и повече няма да стъпя в този магазин.
– Аз имам по-фрапиращ случай! Една сутрин ми идва един със 100 лева за гумичка! И аз какво да направя като имам 100 лева начални пари?! За какво е тръгнал със 100 лева за гумичка?!
– Такива е имал, такива е дал, ако са истински де.
– Защо не разбират, че няма как да стане?!
– Защото има много магазини. И просто ще отиде в следващия.
– Трябва да има разбиране и от двете страни!
– Сигурно – и си тръгнах, като я оставих помръкнала, отново ненамираща разбиране и в мое лице.

Това е конкурентна среда в квартални магазини. Всеки си е с професията и работата. Това е положението. В случая аз съм потребител и ще отида там, където не ми правят въпрос, а ме обслужват възпитано. Не може да отиваш в магазина и да ти налагат да се чувстваш, все едно, че ти правят услуга. Ако някоя баба е свикнала с това отношение заради строя на младини, аз не съм. И не желая да съм толерантна. И възпитана стига.

С мъж на пазар

Вчера в мола (рядко използвам тези думи заедно) имах удоволствието да наблюдавам мъжете, които влизаха с жените си в магазина🙂 ! На лицата им беше и изписана тъга или отегчение, преливащо в примирение.

Влезе първо една млада двойка, средна възраст 33 примерно, при която мъжа изглеждаше все още нетърпелив, след това една възрастна двойка, средна възраст 60 да кажем, при която мъжа изглеждаше абсолютно примирен, подчинен и даже бих казала умишлено наказан.

Обсъдих проблема с продавачката и тя ми разказа случай, при който един изключително предвидлив мъж си е дръпнал столче и си е извадил книжка😀 !

Другия феномен е, когато чакащи с торбите пред магазините си разменят безмълвни, но изпълнени с подкрепа и съчувствие погледи. Те са обикновено тип „И моята е там.“, на което отсрещния поглед отговаря обречено „Колко ли ще останем тук?“. Които при излизането на жена, понякога при някои начинаещи в тази област индивиди, погледа вместо в „Е, аз тръгвам, нека силата бъде с вас.“ се изменя в самодоволното „Е аз тръгвам, загубеняци!“. Бедата е там, че много скоро след около 5-6 метра, орисията ги застига в следващия магазин. Тогава първите вече са с поглед „И ти ще се научиш, моето момче.“.

Честно казано не знам, защо жените пазаруват с мъжете си неща различни от бельо. Освен, ако не плащат мъжете им, но ако плащат, то би било по-разумно просто да им дадат парите, а те да се чупят. Не знам.

Гледам и не вярвам на ушите си

Преди около месец с една приятелка си клюкарим кротко на една пейка, когато един мъж на възраст около 50, визуално пропаднал, може би клошар и алкохолик ни заговаря с учтив тон „Извинете, бихте ли ме насочили къде беше будката за кафе?“, ние му отговаряме и той съответно „Много Ви благодаря. Приятна вечер.“ и ние така, при което моята приятелка изкоментира „Виж какъв добър човек, макар и пропаднал.“ и продължихме нашите си теми, разложени на пейката.

По-късно вече ще се прибирам и влизам в тролея, като на едната спирка ми прави впечатление едно момче около 20, русоляво, добре облечено, спретнато, изгладено, дояжда си кутийката сладолед, изхвърля я в кофата и се качва в нашия тролей. Сяда срещу мен на последните седалки и след малко го чувам да казва по телефона „Не ме ли чуваш, ма, не ме ли чуваш, ма, овца тъпа?! Ще ти го набутам у устата!“. И на няколкото човека – аз, една жена качила се от същата спирка и мъжа до него ни висват ченетата и се споглеждаме недемонстративно, при което това спретнато момче се надъхва още повече и повтаря казаното с по-висок тон, изпълнен вече с гордост и „мъжество“ „Няма да ми затваряш телефона, ма! Ще ти го туря у устата!“, огледа се гордо, завърши разговора и придоби все така хрисимия си, но и вече самодоволен вид.

А кажи после, че професор Вучков не е прав :)!